Бръщолевенията на тенекиеният войник
Имало едно време една кръчмица.
Аз и виках "кръчмица", имайки пред вид, че е нещо мъничко, уютничко, дето ти стопля душата като си там, ама повечето я наричаха "клуб". Всъщност си беше клуб.
Абе клуб си беше и то много як.
Всичко в нея бе невероятно готино - тиха музика, малко лежерна, понякога повечко бийт, но винаги дискретно-отпускаща.
Местата за сядане бяха супер яки дивани, кожени, и сядането в тях бе едва ли не част от някакъв ритуал. Меки, стоплящи те, поемащи всяка грапавина от тялото ти, почти като креслото на пилот на МиГ-29.
Персоналът, въпреки, че се сменяше редовно /явно поради причини, неизвестни на простосмъртните/ бе винаги добродушно настроен, макар, че "кръчмицата" имаше доста разностранен контингент от посетители.
Обаче, един ден, както се бях засилил натам да си изпия дневната порция , хъммм.. ... кафе - останах втрещен - това, към което се бях устремил с вярата, че е там и ще е там винаги, установих, че току-що някой го е отнесъл на някъде.
Стоях пред празното място, където преди имаше постройка, вярно, тя май се водеше в графата "лека дървена постройка", ама доколкото знаех, някой имаше намерение да я прекатегоризира като "масивна постройка". Обаче явно бе проспал момента да го заяви в общината - и воала!
Няма вече удобен пристан за заблудения моряк.
Аз и виках "кръчмица", имайки пред вид, че е нещо мъничко, уютничко, дето ти стопля душата като си там, ама повечето я наричаха "клуб". Всъщност си беше клуб.
Абе клуб си беше и то много як.
Всичко в нея бе невероятно готино - тиха музика, малко лежерна, понякога повечко бийт, но винаги дискретно-отпускаща.
Местата за сядане бяха супер яки дивани, кожени, и сядането в тях бе едва ли не част от някакъв ритуал. Меки, стоплящи те, поемащи всяка грапавина от тялото ти, почти като креслото на пилот на МиГ-29.
Персоналът, въпреки, че се сменяше редовно /явно поради причини, неизвестни на простосмъртните/ бе винаги добродушно настроен, макар, че "кръчмицата" имаше доста разностранен контингент от посетители.
Обаче, един ден, както се бях засилил натам да си изпия дневната порция , хъммм.. ... кафе - останах втрещен - това, към което се бях устремил с вярата, че е там и ще е там винаги, установих, че току-що някой го е отнесъл на някъде.
Стоях пред празното място, където преди имаше постройка, вярно, тя май се водеше в графата "лека дървена постройка", ама доколкото знаех, някой имаше намерение да я прекатегоризира като "масивна постройка". Обаче явно бе проспал момента да го заяви в общината - и воала!
Няма вече удобен пристан за заблудения моряк.
