Бивши мечти ...

И идва един момент, когато си даваш сметка, че така повече не може да продължава.
Когато свещичката в чашката на вярата угасва за пореден, този път последен път.
Когато осъзнаваш, че всичко наистина има своя последен път.
Не ти се иска.
Не ти е и хрумвало дори, че това може да се случи точно на теб.
Защото тайничко си се надявал, че това ще продължи винаги, for ever and ever.
Мислил си, че тази "игра" може да продължи вечно, но просто не си си давал сметка, че това вече не е игра, защото става въпрос за нечия душа, за нечии чувства, за това, как друг човек усеща "играта" ти, а не само за това, как ти искаш да е.
И изведнъж разбираш, че тогава, когато ти си играл на жмичка сам със собствените си чувства, играл си с чуждите представи за така и необещаната от теб реалност, тогава разбираш колко реално става всичко изведнъж.
Тогава разбираш, че стоиш насред улицата, с поглед, впит в нищото, неосъзнавайки какво се е случило с всичко около теб.
И започваш да се питаш, как се стигна до тук, как допусна да се случи всичко това.
Много е просто, ще ти отговорят върбите: просто ти престана да се вслушваш в нещото ти там, наречено "душа".
Престана, амиго, и точка.
Защо ?
Еми просто престана да си вярваш, повярва на вятъра, повярва на други неща, дето се рееха във въздуха, повярва на неща, толкова нереални, толкова неистински.
Глупости.
На нищо такова не си повярвал.
Просто се уплаши.
За пореден път.
Защо ?
Беше толкова близо до мечтите си.

... беше....