За страха

Има едни такива редки моменти, късно през нощта, по-скоро рано сутринта, когато не можеш да заспиш, всъщност подсъзнателно го осъзнаваш не като невъзможност, а като нежелание да притвориш клепачи.
Ей ме на, в такова състояние.
Когато бутилката е все още почти неизпита.
Когато свещта е все още недогоряла.
Когато главата ти е все още учудващо трезва /да не се бърка с трезвена, това е друга тема/.
Когато наоколо се носи някаква лежерна музика, джазирана небрежно, тихичко, само за теб.
Когато поглеждаш към чашата си с известна доза нехайство, нещо нетипично за теб за едно такова отговорно мероприятие /като наглеждането на количеството течност в нея/.
Когато започваш да забелязваш мъничките нещица около теб, онези, които си приемал за фон и за даденост, че ще съществуват вечно /но и това е една друга тема/.
Когато в главата ти започват за кой ли път да препускат разни неоторизирани мисли.
Когато гореспоменатата музика се смени с гласа на Нина Симоне, например.

Тогава?

Тогава става страшно.

Истински страшно.

Относно живота

За пореден път днес в главата ми опустошавайки всички останали мисли нахлу въпроса колко си ценим собствения си мизерен животец.
Колко време можем да се правим, че сме над природните дадености и ограничения, колко време може да не ни пука за това колко дълго е парченцето отпуснат ни живот.
Колко време можем да си мислим, че всичките беди и нещастия ще ни подминат, колко време можем да си затваряме очите за собствените си проблеми, колко време ни е нужно да осъзнаем сериозността на случващите се в нас промени.
Докога няма да започваме да обичаме самите себе си дотолкова, че да можем да си го позволим да го направим и за някой друг.
И не, въобще не става въпрос за някакъв егоцентризъм или някаква неосъзната самовлюбеност.
Просто си мисля за мига в който осъзнаеш, за пореден път, че не си вечен, колкото и да ти се иска това.
Who wants to live forever - попитаха преди време Queen.
Е, аз го искам, колкото и нескромно да звучи, неистово го желая.

За пореден път.

И за пореден път болезнено осъзнавам неосъществимостта му.