Безкомпромисно

Много ми се иска да си поговоря с човек, не правил никакви компромиси в живота си.
Такъв, който винаги е бил праволинеен, не е изпитвал нужда да поговори с вътрешния си глас, не го е глождело нещо отвътре, нямал е съмнения за всяка своя постъпка.
И винаги е вярвал, че всяка негова постъпка е правилна, не подлежаща на съмнение и обсъждане.
И винаги е вярвал, че е институция по всеки въпрос, и други мнения няма, само неговото.
.........................
Дали има такива хора, не знам.
Най вероятно света е пълен с такива.
За съжаление /може би/ аз, обаче /за добро или зло/ се влияя от чуждото мнение.
Всъщност, не се влияя, а го имам пред вид, което е друго.
Което ме отвежда веднага до първоначалната ми идея: кога се превръщаш в първокласен задник, дали е още при раждането, или "израстваш" през годините ?
Кога започваш да не "усещаш" хората около теб, мислейки си за онази, великата идея, която никога няма да реализираш ?
Кога започваш да губиш мечтите си ?
Кога започва началото на края?
..................
Слушам си Doors и си говоря ... сам ..
... нищо лично ...

Моментно настроение

Има едни такива мънички моменти, когато разбираш доколко добре си вършиш работата, колко добре си я вършил досега и как оценяват труда ти. И не толкова от, да го наречем грубо "работодателя" ти, а от клиент, който в изнервените си състояния те юрка надолу-нагоре за какво ли не, но когато го отпусне "шайбата" ти звънва по телефона, може и в неприличен час и ти казва: "сори, пич, днес бе егати шибания ден, но ти благодаря за това, което направи за мен този ден" или не точно с тези думи, но с този смисъл.
Тогава осъзнаваш, че не всичко е бизнес, че не всичко е мачкане и мачкане и мачкане и, че някой все пак може да прецени какво правиш за него.
А толкова малко са тези мънички моменти.

Спомените на последния човек

Прочетено при: bendis.bloghub.org/tag/probar/
Освен това, приятелю, тя го е написала !


Заключвам се във себе си, премислям,
Поглеждам Слънцето за сетен път;
Дали да чакам още – няма смисъл,
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.

Опитвам се да стопля пак сърцето,
Но то замряло е, угаснал е мига,
Във който още можех да го върна
Към топлината, чувствата, смеха.

А колко красота погребах в него,
Във дълбините му лежат безброй утра,
Следобеди и нощи тъмносини,
Но него страх го е да се отвори пред света.

И постепенно се обвивам във тъга безмерна.
Не! Вече няма връщане назад –
Мечтание по мъката и лицемерие,
Защото изтъкана съм от студ и мрак.

Какво постигнах аз, с какво се справих,
Живях ли, скитах ли – какво?
Какво направих със живота си? Забравих.
И преобръщам се във адско колело…

Дали обичах? – любовта ми беше чужда,
Бях егоист, нахалник и циник,
А да обичам някой не изпитвах нужда –
Бях влюбена във своя собствен лик.

Мечтите си изтръгвах още млади,
За мен те бяха слабост, наркотик,
Те разрушаваха у мен сигурността ми
И бяха пъдени, забравяни за миг.

Останах по-самотна от лъвица,
Бях горда, глупава, сама…
Бях на съзнанието и душата си кралица,
Сами останахме аз, гордостта ми и страха.

Започнах да се лутам из гората
От ужаси, видения, печал,
Зараждащи се нейде в самотата
И спъвах се, пропадах, лепнех – кал…

Пътека не намирах, изход чезнещ;
Какво остава ми – единствено смъртта.
А гордостта и егоизма ме преследваха
И дебнеха да сграбчат моята душа.

Отминаха и дните на забрава,
Отнесе вятър сетния човек.
Остана ми да вярвам – Бог и Дявол
Се сплитаха в неразделим дует.

Откъснат лист, летяща шума
Аз бях една от тях в мига,
Когато нямаше на кой да кажа дума,
Когато вече бях наистина сама.

А времето минаваше – умирах,
Опитвах да го спра, да съхраня
Във себе си това, което не презирах…
То малко беше – спомен за света.

И като дъжд нахлуха всички думи,
Които мислех, шепнех и крещях…
И като дъжд изтекоха словата,
Които в самотата си мълвях.

Една илюзия подхранвах дълго,
Че скоро ще се появи отшелник друг,
Комуто да предам аз струпаната мъдрост.
Но от илюзията чувствах само студ.

Ковчегът си сковах, бях аз готова
За сетния си дъх и за смъртта.
Въпросът труден мъчи ме отново:
Кому да кажа за съдбата на света?

Погълнато от огън и омраза
Бе всичко в моя къс живот;
Това, което бях познавала отдавна,
То бе изчезнало – останала бях аз.

И ако можех бих го върнала със сълзи,
Научих се да чувствам любовта,
Научих се, че ако съм себична,
Не бих могла да разбера света…

Заключвам се във себе си, премислям –
Поглеждам Слънцето за сетен път.
Лежа в ковчега си и още дишам –
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.