To beer or not to beer !

Въпрос, ама адски важен за оцеляването ни .. като раса :-)
Кенът с бира в каква позиция трябва да се намира в хладилничето ?
Дали хоризонтално, в смисъл небрежно полегнал на лавичката ?
Или гордо изправен с навирена глава, т.е. с капачката нагоре ?
Или може и в по-алтернативната поза - стоейки с гордо навирено дупе нагоре, в смисъл с капачката надолу ?
Ако може някой да ме открехне по темата - бравос !
Щото съм ги наредил трички в трите позички и не мога да взема решение коя е по-животоспасяваща и само жадно-жадно преглъщам !
Оххх .... аман от трудни решения.

Следобедни съмнеия

Трябва ли когато споделиш нещо съкровено с някого, нещо, което никога до сега не си коментирал с никого, да се чувстваш в някаква степен гузен.
Не, че е някаква тайна, с която ще се свърши светът, или пък ще прецакаш всичко на този свят.
Нещо, което не засяга никого другиго, освен теб, нещо, което си е само твое, но е нещо, което ти тежи на душата и не ти дава мира. И не, че искаш да се оплачеш, или да се похвалиш.
Просто ...
.......
Дори да не знаеш защо го споделяш .

Forever young

Не е честно да сме за толкова кратко тук.
Наистина не е.
Who wants to live forever ?
Запитаха навремето хората, и аз така периодично си подпитвам, отговарям си, но както гледам, дори да отговоря, че това би ми харесало, "forever", нямa да има кой да ми се върже :-((

Защо сме тук ?

Добър човек ли си?

И как се измерва това ?
Доколко добротата е свързана с това да изглеждаш на тъпоумничък екземпляр, който се шматка нагоре-надолу и е толкова миличък и "добричък", че чак да ти призлее от сладост ?
...
Не става въпрос за това, естествено.
Мисля си за нещата, които си направил не само за себе си, а за хората около теб, както и за възможностите ти и потенциала ти за това, да доставиш някаква удовлетвореност на хората около теб.
От друга страна, какво му е пък лошото на това, да доставиш някаква удовлетвореност или радост на самия себе си.
В края на краищата, ако не "уважаваме себе си в нужната степен, как да обичаме другите".
Ами ако не мислим, че не сме толкова достойни за себеобичане, означава ли, че нямаме право да обичаме другите около нас ?

....
Всъщност ставаше въпрос за друго нещо - добър човек ли си ?
И как собственото ти себеоценяване определя стойността ти ?
Отнасяйки се към добротата ?

Безвременно

Пътувайки обратно, закъснявайки безобразно за разните му там "бизнес" ангажименти, реших да се отбия /а това го мислех много отдавна/ през селото, в което лятото ми бе любимия сезон /вече не е /.
Бе по обяд, може би около 12:30.
Вървях бавно, оглеждах се, наблюдавайки познатите ми и любими места от детството.
Преди години селото бе голямо, може би около 1500 души.
Църква.
Училище.
Читалище.
Стадион.
Хоремаг. /някой може и да си спомни какво е/
Обиколих всичките полузабравени места.
Наистина има моменти, когато всичко ти се движи като на кинолента.
Oглеждах се наляво и надясно, сякаш паралелно вървяха двете ленти на миналото и настоящето.
Никъде не видях нито един човек.
Посред бял ден.
Дори на мегдана.
Разруха.
Тотална.
Не търся причината за всичко това - ясна ми е отдавна, нито се опитвам да виня или оневиня някого - всичко е отдавна минало.
Улиците приличаха на варненските след порой. Но продължил десетилетия.
Асфалтът последно е обновяван някъде през 70-те.
Покрай повечето улици имаше не бурени и плевели, а многогодишни храсталаци.
Спрях на центъра. Оглеждах се бавно и продължително.
Пекарната, където вуйчо ми месеше хляб, бе с избити прозорци и зееща врата.
Читалището - сякаш никой не се е сещал за него през последните 15 години.
А църквата изглеждаше добре. Поне вярата ни явно още е тук. И ни сритва по тлъстите задници.
Автобусите минаваха през 30 минути /преди години/.
Вече може би не знаят, че има някакво такова петно на картата.
А е само на 50 метра от магистралата /А2 или Е2, или каквато е там, на кого му пука/.
Катинари по дворните врати, няма глъч, няма смях. Предполагам, че Стругацки са изживели нещо такова, за да стигнат накрая до писанията си. Може би.
И в края на краищата нямаше как да не отида там, където се бях запътил доста отдавна.
На края на селото, на висок хълм, гледащ към котловината, към невероятното зелено поле, към реката, почиват много от хората, които са ме заобикаляли в детството ми.
Стоях и си мислех, за пореден път какво сме и защо сме, но най-вече сълзите ми бяха за болката от загубата на нещо, което осъзнаваш адски късно, че може би, че няма да се върне никога при теб.

Защо помъдряваме толкова късно?

В памет на ....

Изминаха няколко дни.
Дни, през които си мислех, че участвайки в този ритуал, доставих по-голяма удовлетвореност на живите, които присъстваха за тези няколко минути, от колкото през целия им живот, в който са ме познавали.
Странно нещо е животът.
И са изключително трудни такива обяснения, когато става въпрос за хората, които са ти дали живот.
Първоначално не бях склонен да отида.
Бях ядосан.
На всички, които по някаква причина щяха да имат досег с това.
На всички, които сега са живи, а той не е.
Които някога са му били приятели, а сега - кой знае.
Малцина ме помнеха - все пак бяха минали десетки години.
Не малко от казаното бе проформа. Това го мразя най-много.
Колко лесно понякога успяваш да различиш фалшивата сълза от истинската.
След години, когато вече те няма на този свят някой друг ще погледне отстрани хората, дошли да запалят свещ на гроба ти и ще разбере колко приятели си имал.
Все пак като, че ли е по-добре да има кой да си спомня за теб ?