Малко

слънчице зелено,
свети ярко в .. червено ...
Освен това ..... си мисли, че е синкаво, едно такова ...
Хъмммм ...

Днес

имах доста странно изживяване.
Проведохме т.н. "бизнес обяд", който в един момент се изврати от т.н. "бизнес дела" към по-обикновените, засягащи всеки от нас неща от живота.
Изключително странно е да видиш и чуеш хората, с които досега си говорил на "Вие" как се държат, мислят и разсъждават в една, да я наречем "по-неформална" обстановка.
Да усетиш, как зад всеки костюм, блейзър или каквото е там се крие нещо по-различно, копнеещо по някакъв начин да излезе на показ, но не толкова за да се покаже, колкото да подиша чист въздух.

Различни хора.

Еднакви отвън.

Отвътре - едва ли .

Като, че ли

най-трудно е да постигнеш мир със самия себе си.
Предполагам, че все някога повечето успяват.

Иска ми се да е така.

Изневиделица,

поглеждайки навън видях големи парцалчета снежец да се моткат насам-натам.
Лекият вятър си играеше с тях, подмятайки ги небрежно.
Всичко беше само за минутки, но надеждата, че някога снежинките ще връхлетят на по-големи ята земята и ще покрият лицето й, остава.

Предполагам,

че всеки си има набор както от големи, така и от редица мъънички мечти, които се стреми да реализира по един или друг начин.
Неща, идеи за които въжделее тайничко.
Понякога дори от себе си.
Дребнички нещица, които последователно осмислят живота.
Такива, без които определено ще преживееш, но с които ще проблесне още малко светлинка в сумрака.
Понякога обаче се получава така, че тъкмо си мислиш, че си осъществил поредната си мъничка доза радост, всичко се оказва един голям балон, в който от доста време се е прицелил снайперист с въздушна пушка.
После бавно натиска спусъка и балонени парцалчета заваляват около теб като цветен дъжд.

И тогава остава някаква неопределена горчилка в теб, чувстваш се едва ли не като малко детенце с протегната към нищото ръка.

Понякога ти се реве.
И тогава ти се приисква да си отново малко мрънкащо ревящо хлапе, с плач, който няма да уплаши никого.
А защо тогава можеше да си ревеш на воля, а сега - не ?
И дали вече плачеш само за големите неща или би се замислил дали и мъничките заслужават своята доза сълзи ?

Листата

на дърветата окапаха.
За пореден път.
Видях самотно дърво, последните му листа се отронваха едно след друго, покриваха земята с пъстър килим, вятъра още го нямаше да ги разнесе по света.
Всяко със спомени:
За лятото.
За зеленината и свежите сокове в тялото му.
За желанието за живот.

Мъгливите

утрини обичам,
с някаква тръпка на неопределеност, с някакъв привкус на неизвестност, с някакво недоловимо усещане за нереалност.
Толкова са редки, а толова много емоции осигуряват.
Вървиш напред, може би е улица, може би е поле от уханни цветя, може би е стрелбище с мишена на гърдите ти, може да е какво ли не.
И не ти остава нищо друго, освен да се осланяш на сетивата си.
Да мислиш за това, което усещаш като за това, за което си спомняш.
Да усещаш както си мислил, че можеш да виждаш.
А около теб - мъгла.

В един момент осъзнаваш, че и в мозъкът ти бавно се просмуква мъгла, такава, каквато я виждаш пред себе си, мъхеста, пухкава, непропусклива.
И ти става едно мъг-ли-во.
....................................
Понякога с мъглата идва просветлението.
....................................
Понякога-не.

Тъжно е,

когато светът около теб се разпада.

Нещата, които си приемал за даденост, в един момент се оказва, че
си имат собствено мнение по въпроса за вечността на Вселената.
Както и факта, че си мислил, че същата тази Вселена във всичките й
известни ти форми съществува само и единствено за да ти достави
върховно удоволствие със самото си съществуване.

И когато в един миг осъзнаеш, че светът около теб вече не е същия,
че големите неща са се разпаднали на съставните им части, е, тогава ?

Сам, сред голото поле, осеяно с обломки.

Дали ще имаш възможността да сглобиш късчетата отново в едно цяло?

А и да имаш втори шанс, ще успееш ли ?

Нов елемент

в играта.
Интервалите, през които не ти остава време за размисъл.
Естествено, че мислиш през това време, но мислиш за разни практични или рационални
неща, свързани с извършваната в момента дейност.
Дали ще е копане с мотика /всъщност не, там имаш време за друг вид размисъл/, или
ще е управление на совалка, имаш си конкретни неща за които да мислиш.
И няма много-много време за ирационалните неща.

След това - ами след това идва краят на нивата и умората от копането или пък тъпата ти совалка вече е в орбита.

И тогава става лошо.
Тогава оставаш сам със себе си.

Пак.
И пак.
И пак.

Поредният,

но не последователно, ден в който се накъсваш от работа, а като теглиш
калема се оказва, че никаква не си я свършил.
Ура-тута, наляво-надясно, напред-назад, а в края какво - едно голяяямо нищо.
Или както се казва, "големо утрепване на времето паднАло, а".
Тъпа история.

Но утрешния ден с надежда изгрява.

Топчици,

вече малко по-големи от два юмрука допрени един в друг.
Огромни, ококорени, питащи очета, немигащи.
Като застанах пред тях, започнаха бавно-бавно да се надигат,
крачетата започнаха да треперят, главичките се залюляха
като на плюшена играчка, очетата започнаха да ме фокусират
бавно, бавно и а-ха да успеят, силиците им привършиха и
земята ги привлече обратно към безформената рошава купчина
от братчета и сестричета.
Въпреки всичко очетата останаха широко отворени, гледаха към
мен, но явно през мен, може би с любопитство, а може би със страх.
Може би бяха започнали да се чудят, какво, по дяволите е всичко
това около тях.

Бяха започнали да правят първите си опити да опознаят света.

Кошмарно

е, когато тъмнината те заобиколи през деня.

Когато те боли от най-малкото нещо, от най-обикновената дума, от най-случайния поглед.
Когато искаш да си сам, а наоколо е пълно с хора.
Когато се затваряш в себе си и душата ти започне да стене.

Тогава наистина много боли.

"Потапянето

в тъмнината и плюсовете и минусите от повторение на упражнението"
Ще опитам пак.

Може би ще ми хареса.

Може би

е нормално, а може би не, но както някой вече е установил, в мрака се раждат доста интересни теми за размисъл.
Предполагам, че на всеки му се е случвало ей така, както си спи в достатъчно уединение, тишина и мрак наоколо, да се събуди изведнъж и да се огледа наоколо с ужас, неразбирайки къде се намира, невиждайки нищо наоколо и питайки се все още сънува или не.
И какви ли не мисли минават през главата в един такъв момент.
Дали това е края, дали някой ни е навестил или всичко е някаква шега.

В подобна ситуация се оказа, че можеш да се озовеш както си стоиш просто в мрака, няма шумове, времето сякаш е спряло.
И гледаш.
Тъмнина, няма предмети, няма нищо, само от време на време по някой удар на сърцето.
И в един момент се оказваш в горната ситуация.
Съзнанието ти пищи от ужас, очите ти са широко отворени, ръцете ти започват да търсят.
Докосваш тялото си - там е.
И бавно се отпускаш - все още си тук.
И бавно започваш да осъзнаваш, за кой ли път, че всичко е в мозъка ти.
Че с него можеш да промениш всичко.

Дори реалността около теб.

Днес

не искам да говоря.
За нищо.
Искам просто кротичко да си мълча, наврян в някое кьошенце с вперен в тъмнината поглед, отдаден на всичките си страхове.