Много

ми е интересно, до каква степен някой може да изпитва търпението на другите, правейки се на темерут /а всъщност си е дребен селски тарикатец/, докато то премине в гняв.
В опустошаващ разума ти гняв, който те връща към първичните ти инстинкти. Не чак до степен да нарушиш основното му човешко право.
Говоря за степента на гняв, при която ще преминеш бариерата на мил и любезен или поне търпеливичък на вид човечец и ще му изречеш всичките си гледни точки и мнения за него. За момента, в който се пречупваш вътрешно и изреваваш с пълен глас срещу простотията и наглостта около теб.
Колко дълго можеш да си тровиш душата с действията на тъпанарите около теб ?

Всъщност има и друг вариант.
Да теглиш една майна на всичко и да се разкараш далеч, далеч, накъдето ти видят очите.
Интересно е обаче, доколко си готов да направиш някое от тези неща, или и двете, или пък има и трети вариант, или пък няма никакви опции?

За времето

Когато имаш много време за размисъл, това понякога хич, ама хич не е хубаво.
Едно от нещата, с които разполагаш когато караш кола, например, е точно това.
И тъй като днешният ден премина почти изцяло под знака на това занимание,
някакси естествено гореспоменатата история с времето ми се натресе изневиделица.
В един момент осъзнаваш, че така, както си се замислил, си се отнесъл в някакъв си
твой свят, изпълнен с разните ти твои мисли за какво ли не и си изминал доста голямо
разстояние на автопилот. И се замислих, как същият този процес на мислене те е отвел
на някакво почти непознато място.
Мисля си, че от тази история могат да се направят доста и все различни изводи,
но тях всеки си ги прави сам за себе си.

Отвратително!

Толкова е отвратително, когато стоиш до познат човек, когото чувстваш в голяма степен близък до нещата, които правиш, с когото всяка среща, колкото и рядко да е ставало това, не те е изпълвала с негативни емоции, а е успявала да допринесе за поне малко светлинка в шибания ти делник, и да не можеш да му помогнеш.
Отвратително е.
Чак до степен на неистов плач.
Днес изпаднах в точно такава ситуация, когато видях как това, което градиш дълго време, се срива буквално за миг.
В случая ставаше въпрос отново за пари, за адски много пари.
Е, ще каже някой, нали искаме да си построим хубавичък капиталистически свят,
такива са принципите там.
Е, добре - за добро или зло, вървим натам.
Е, добре - днес видях злото. И не ми хареса, наистина!
Беше гадно.

Кога осъзнаваш факта,

че т.н. виртуална реалност няма нищо общо с"реалната" такава ?
Кога осъзнаваш, че всички изговорени и неизговорени неща не могат да се "реалностират", ако не погледнеш човек срещу теб в очите?
Старомодно, А?
Аз го наричам "човешко".

Но всеки решава сам какво изкривява душата му до онази степен на неузнаваемост, която /уффф, как я обичам тази тафтология, но и това е друга тема/ може да го доведе до такава степен на възприемчивост, когато да каже "Стига" !
"Стига" на кое, стига на какво, стига до кога, стига "защо" и още мнооого,много интересни такива "стига" .
Стига.
За сега.

И така,

доколко разделяме събитията около нас по важност?
Кога определяме нещото като значимо, и кога си казваме, че не е точно такова, каквото сме си го мислили ?
Можем ли сами /за себе си/ да определим степента на важност на нещата около нас ?
И отново, /за кой ли път/, вариантите са няколко.
Ако можем -това ще бъде ли валидно и за другите хора около нас, или ще си остане наше, вътрешно-неприложимо усещане?
Относно усещането /извън темата/ имам няколко вметки.
Естествено, всичко е в подтекста на нещо друго, т.е. говорим си за неща, които са вече изказани, които бихме желали да се изкажат, но с нашите думи на уста, или за неща, които толкова ни се иска да изречем, че страхът от стореното би довършил желанието.
А, от друга страна, и страхът е интересен кто тема с идеии, почти както за болката, но ..
Малко по-късно ...

И така,
мъдро ли е по- , утрото от вечерта или ?
Кое ти се иска - да бъдеш по-умничък на разсвета на слънчицето, когато лъчите му обагрят бедрото до теб, или да си човека с усмивката на лице когато Луната ти светне с фенерчето си?
Мислиш ли си, че Тя е достатъчно яркообагрена да засвети навред около теб?
Мислиш ли си, че можеш да боядисаш въжделенията й в розово-синьо ?
И колко синьо може да бъде зеленото ?

Освен всичко

друго, ме интересува болката.
Онази, дълбоко пораждаща се в душата ни.
Онази, която ни кара да ревем от мъка в утринните ни утрини.
Онази, която успява да ни доведе до тотален срив, душевен, утринно-утринен, само и само защото така й се иска !
Ти познаваш ли я, Онази, дето иска да бъде твой душеприказчик ?
Аз - -по-скоро не , и не мися, че си мислим за едно и също нещо !

Колко пари ти трябват ?

Всъщност, колко пари наистина ти трябват?
Имам пред вид, колко можеш да приемеш като число, с което ще си задоволиш дневните потребности. И не говоря за три филии хляб и кофичка кисело мляко, защото, ако четеш това, битието ти е малко по-различно. И нека не ти звучи толкова цинично, защото живота наистина е такъв.
Всъщност, звучи наистина цинично и отвратително, но е факт.
Не говоря за парите за хапване с приятел/и/ки на обяд, или ранна вечеря, или както там всеки си го нарича.
Идеята ми е, че всеки си има някакво ниво на т.н. от мен самоосвобождаване, което в голяма степен определя доколко можеш да се чувстваш ок в подобаваща ситуация.
А като идея, току-що се сетих, изпадайки в такава ситуация, другата страна на монетата. Естествено, че не падам от Марс, но - воала!
И така, на темата - какво предпочиташ да получиш в 20:30 вечерта, когато пощальонът звънне на входната врата /няколко пъти/ ?
Каса бира, мезенце за биричката, кутия шоколадови бонбони, пура с очакващ да бъде запален връх или простичко букетче от да кажем .... 23 рози ?
И според мен е по-важна степента на удовлетвореност, която ще получиш от всичко това.
А наистина, каква е?

Ранно-утринно.

03:30 е.
толкова е шантаво по това време, че направо ми се иска да съм направил поне две неща:
1. здраво напушен или
2. здраво напит,
обаче не съм, което е най-тъжното, защото:
1. нямаше да ми пука за нищо и
2. което е още по-зле, за никого.
Което в някаква степен /голяма/ ме радва, тъй като ми пука за доста неща около мен /а как само се надявам и на тях да им пука за мен, но това е друга тема/.
Някой спи на леглото до мен /примерно/, а аз не мога.
Слушам някакъв chill, който не само, че не е out, ами и наистина ми сковава главата, дебелата.
Но така е в 03:30.
Други мисли, чужда сякаш глава на раменете, примамливо ухание на небрежно отгърната завивка / на леглото/, безумни идеи за това, какво ще е след 3-4 часа, и още по-безумно желание за живот.