За мъката

Писна ми.
Всичко около мен започна да се чупи.
В материалния и в не до там свят.
Започнах да се чупя и аз.
Започна се с тялото ми, но мисля , че първа бе душата.
Всичко се руши.
Не знам какво да направя.
Отчаянието ме обзема напълно.
Не искам да става така, не искам.

Бръщолевенията на тенекиеният войник

Имало едно време една кръчмица.
Аз и виках "кръчмица", имайки пред вид, че е нещо мъничко, уютничко, дето ти стопля душата като си там, ама повечето я наричаха "клуб". Всъщност си беше клуб.
Абе клуб си беше и то много як.
Всичко в нея бе невероятно готино - тиха музика, малко лежерна, понякога повечко бийт, но винаги дискретно-отпускаща.
Местата за сядане бяха супер яки дивани, кожени, и сядането в тях бе едва ли не част от някакъв ритуал. Меки, стоплящи те, поемащи всяка грапавина от тялото ти, почти като креслото на пилот на МиГ-29.
Персоналът, въпреки, че се сменяше редовно /явно поради причини, неизвестни на простосмъртните/ бе винаги добродушно настроен, макар, че "кръчмицата" имаше доста разностранен контингент от посетители.
Обаче, един ден, както се бях засилил натам да си изпия дневната порция , хъммм.. ... кафе - останах втрещен - това, към което се бях устремил с вярата, че е там и ще е там винаги, установих, че току-що някой го е отнесъл на някъде.
Стоях пред празното място, където преди имаше постройка, вярно, тя май се водеше в графата "лека дървена постройка", ама доколкото знаех, някой имаше намерение да я прекатегоризира като "масивна постройка". Обаче явно бе проспал момента да го заяви в общината - и воала!

Няма вече удобен пристан за заблудения моряк.

Стремления

Изгубените мисли самотно плуват по повърхността.
Отдолу, разни рибки хищно надзъртат в очакване да заглозгат нещо вкусно.
Ще успеят ли ?
Зависи май само от продавача на надежда.

Винаги ще има "утре"

"След последната атомна война Земята беше мъртва.
Нищо не живееше, нищо не вирееше.
Последният човек стоеше сам в една стая.
Изведнъж на вратата се почука... "

Джон Уиндъм

Опит за тълкуване

"Човек е това, което обича" ?

Аномалии

Явно живея в някакъв измислен свят.
От самия мен.
А това май не е добре, никак даже.
Мисля, че е време да започна да живея някъде другаде.

Интравенозно

Когато в ранна утрин кръвта пулсира бясно из вените и се чуди как да укроти безумният си път, а ти нямаш какво да й отговориш - тогава започва писането с перманентни маркери на отговорите. За да останат. Поне за малко.

За прогреса

Да, приятелю, науката не спи, има прогрес, еволюционен, но в тази област се оказа революционен.
Наистина, вече са факт "бившите мечти".
Те са едни такива нещица, дето си мислил, че можеш да реализираш, обаче по една или друга причина, най-вече "друга", най-вече за която си даваш сметка след тази научна констатация, разбираш, че няма как да се реализират, и тогава разбираш, че има и реален живот, такъв, в който има реални хора с реални проблеми, чувства, желания.
Че не всичко се свежда до това, да ходиш на работа с безкрайни работни времена, да дремваш малко през нощта, да няма съботи, недели, почивки, да не можеш да отделиш време за хората, които обичаш, да нямаш време да им кажеш какво мислиш за това, което става с вас, да не можеш да отделиш време за човека до теб.
А още по-ужасно е да не можеш да осъзнаеш какво имаш сега, как да го задържиш и как да направиш така, че всичко това да продължи във времето, сега, занапред и завинаги.