В памет на Владимир Высоцкий ..... 25 юли 1980

Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще -
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или - когда все время против шерсти,
Или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза!
Досадно мне, что слово «честь» забыто,
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья -
Нет жалости во мне и неспроста.
Я не люблю насилье и бессилье,
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,
Обидно мне, когда невинных бьют,
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.

1969

Кой каза, че времето лекува ...

Когато си мислиш за някого непрекъснато, какво означава това ?
Когато всеки ден си спомняш за него, когато минаваш покрай места, които са ви свързвали, и които ти навяват мисли за това какво е било ...
Когато погледнеш към книга, която сте коментирали, и главата ти се напълни със спомени ...
Когато дори простичкото похапване на нещо вкусно, но някога било вкусно и за двама ви изпълни очите ти със сълзи ..
Когато си спомняш ей така, без причина ...
А човекът си има вече свой живот, намерил е своето си щастие, има си своите мигове, своите си споделени мигове с ... някой друг ...
И знаеш, че каквото е било - било ...
Че няма никакъв шанс за нещо бъдещо ...
А времето минава и минава ... но ...

Тогава ... какво се прави тогава ... ???

Предателствата - малки и големи ....

Чувствам се предаден, и то не за нещо голямо, грандиозно, основополагащо и жизненоважно.
А за нещо малко, мъничко, сякаш незначително, като, че ли незначещо нищо, но ... се оказа че е много важно за мен.
Защото предателството и в дребните неща може да боли много силно, толкова силно ...
А ме боли, ужасно ....

През времето

И така,
какво се промени за две години ?
Приятелите - останаха същите, което е добре.
Жените, които обичам - същите са, което също е добре.
Израстнах ли в отношението към хората около мен - по-скоро да.
Израстнах ли в отношението към себе си - по-скоро не .
Интересни две години изминаха ...
Дали е възможно да възродя връзка с любим човек от миналото ?
Дали ще е удачно за него ?
Ето, че пак се сблъсквам с толкова въпроси.
На времето май не успях да си отговоря.
Надявам се сега да успея.

За мъката

Писна ми.
Всичко около мен започна да се чупи.
В материалния и в не до там свят.
Започнах да се чупя и аз.
Започна се с тялото ми, но мисля , че първа бе душата.
Всичко се руши.
Не знам какво да направя.
Отчаянието ме обзема напълно.
Не искам да става така, не искам.

Бръщолевенията на тенекиеният войник

Имало едно време една кръчмица.
Аз и виках "кръчмица", имайки пред вид, че е нещо мъничко, уютничко, дето ти стопля душата като си там, ама повечето я наричаха "клуб". Всъщност си беше клуб.
Абе клуб си беше и то много як.
Всичко в нея бе невероятно готино - тиха музика, малко лежерна, понякога повечко бийт, но винаги дискретно-отпускаща.
Местата за сядане бяха супер яки дивани, кожени, и сядането в тях бе едва ли не част от някакъв ритуал. Меки, стоплящи те, поемащи всяка грапавина от тялото ти, почти като креслото на пилот на МиГ-29.
Персоналът, въпреки, че се сменяше редовно /явно поради причини, неизвестни на простосмъртните/ бе винаги добродушно настроен, макар, че "кръчмицата" имаше доста разностранен контингент от посетители.
Обаче, един ден, както се бях засилил натам да си изпия дневната порция , хъммм.. ... кафе - останах втрещен - това, към което се бях устремил с вярата, че е там и ще е там винаги, установих, че току-що някой го е отнесъл на някъде.
Стоях пред празното място, където преди имаше постройка, вярно, тя май се водеше в графата "лека дървена постройка", ама доколкото знаех, някой имаше намерение да я прекатегоризира като "масивна постройка". Обаче явно бе проспал момента да го заяви в общината - и воала!

Няма вече удобен пристан за заблудения моряк.

Стремления

Изгубените мисли самотно плуват по повърхността.
Отдолу, разни рибки хищно надзъртат в очакване да заглозгат нещо вкусно.
Ще успеят ли ?
Зависи май само от продавача на надежда.