Вътрешен космос

В памет на Владимир Высоцкий ..... 25 юли 1980

2010-07-25T19:40:00.003+03:00

Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще -
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или - когда все время против шерсти,
Или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза!
Досадно мне, что слово «честь» забыто,
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья -
Нет жалости во мне и неспроста.
Я не люблю насилье и бессилье,
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,
Обидно мне, когда невинных бьют,
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.

1969

Кой каза, че времето лекува ...

2010-04-25T21:59:00.005+03:00

Когато си мислиш за някого непрекъснато, какво означава това ?
Когато всеки ден си спомняш за него, когато минаваш покрай места, които са ви свързвали, и които ти навяват мисли за това какво е било ...
Когато погледнеш към книга, която сте коментирали, и главата ти се напълни със спомени ...
Когато дори простичкото похапване на нещо вкусно, но някога било вкусно и за двама ви изпълни очите ти със сълзи ..
Когато си спомняш ей така, без причина ...
А човекът си има вече свой живот, намерил е своето си щастие, има си своите мигове, своите си споделени мигове с ... някой друг ...
И знаеш, че каквото е било - било ...
Че няма никакъв шанс за нещо бъдещо ...
А времето минава и минава ... но ...

Тогава ... какво се прави тогава ... ???

Предателствата - малки и големи ....

2010-02-18T21:17:00.003+02:00

Чувствам се предаден, и то не за нещо голямо, грандиозно, основополагащо и жизненоважно.
А за нещо малко, мъничко, сякаш незначително, като, че ли незначещо нищо, но ... се оказа че е много важно за мен.
Защото предателството и в дребните неща може да боли много силно, толкова силно ...
А ме боли, ужасно ....

През времето

2009-12-06T23:34:00.002+02:00

И така,
какво се промени за две години ?
Приятелите - останаха същите, което е добре.
Жените, които обичам - същите са, което също е добре.
Израстнах ли в отношението към хората около мен - по-скоро да.
Израстнах ли в отношението към себе си - по-скоро не .
Интересни две години изминаха ...
Дали е възможно да възродя връзка с любим човек от миналото ?
Дали ще е удачно за него ?
Ето, че пак се сблъсквам с толкова въпроси.
На времето май не успях да си отговоря.
Надявам се сега да успея.

За мъката

2007-12-06T21:34:00.000+02:00

Писна ми.
Всичко около мен започна да се чупи.
В материалния и в не до там свят.
Започнах да се чупя и аз.
Започна се с тялото ми, но мисля , че първа бе душата.
Всичко се руши.
Не знам какво да направя.
Отчаянието ме обзема напълно.
Не искам да става така, не искам.

Бръщолевенията на тенекиеният войник

2007-06-03T21:52:00.000+03:00

Имало едно време една кръчмица.
Аз и виках "кръчмица", имайки пред вид, че е нещо мъничко, уютничко, дето ти стопля душата като си там, ама повечето я наричаха "клуб". Всъщност си беше клуб.
Абе клуб си беше и то много як.
Всичко в нея бе невероятно готино - тиха музика, малко лежерна, понякога повечко бийт, но винаги дискретно-отпускаща.
Местата за сядане бяха супер яки дивани, кожени, и сядането в тях бе едва ли не част от някакъв ритуал. Меки, стоплящи те, поемащи всяка грапавина от тялото ти, почти като креслото на пилот на МиГ-29.
Персоналът, въпреки, че се сменяше редовно /явно поради причини, неизвестни на простосмъртните/ бе винаги добродушно настроен, макар, че "кръчмицата" имаше доста разностранен контингент от посетители.
Обаче, един ден, както се бях засилил натам да си изпия дневната порция , хъммм.. ... кафе - останах втрещен - това, към което се бях устремил с вярата, че е там и ще е там винаги, установих, че току-що някой го е отнесъл на някъде.
Стоях пред празното място, където преди имаше постройка, вярно, тя май се водеше в графата "лека дървена постройка", ама доколкото знаех, някой имаше намерение да я прекатегоризира като "масивна постройка". Обаче явно бе проспал момента да го заяви в общината - и воала!

Няма вече удобен пристан за заблудения моряк.

Стремления

2007-06-02T23:55:00.000+03:00

Изгубените мисли самотно плуват по повърхността.
Отдолу, разни рибки хищно надзъртат в очакване да заглозгат нещо вкусно.
Ще успеят ли ?
Зависи май само от продавача на надежда.

Винаги ще има "утре"

2007-05-28T06:25:00.000+03:00

"След последната атомна война Земята беше мъртва.
Нищо не живееше, нищо не вирееше.
Последният човек стоеше сам в една стая.
Изведнъж на вратата се почука... "

Джон Уиндъм

Опит за тълкуване

2007-05-27T03:04:00.000+03:00

"Човек е това, което обича" ?

Аномалии

2007-05-24T02:52:00.000+03:00

Явно живея в някакъв измислен свят.
От самия мен.
А това май не е добре, никак даже.
Мисля, че е време да започна да живея някъде другаде.

Интравенозно

2007-05-24T02:21:00.001+03:00

Когато в ранна утрин кръвта пулсира бясно из вените и се чуди как да укроти безумният си път, а ти нямаш какво да й отговориш - тогава започва писането с перманентни маркери на отговорите. За да останат. Поне за малко.

За прогреса

2007-05-20T19:25:00.000+03:00

Да, приятелю, науката не спи, има прогрес, еволюционен, но в тази област се оказа революционен.
Наистина, вече са факт "бившите мечти".
Те са едни такива нещица, дето си мислил, че можеш да реализираш, обаче по една или друга причина, най-вече "друга", най-вече за която си даваш сметка след тази научна констатация, разбираш, че няма как да се реализират, и тогава разбираш, че има и реален живот, такъв, в който има реални хора с реални проблеми, чувства, желания.
Че не всичко се свежда до това, да ходиш на работа с безкрайни работни времена, да дремваш малко през нощта, да няма съботи, недели, почивки, да не можеш да отделиш време за хората, които обичаш, да нямаш време да им кажеш какво мислиш за това, което става с вас, да не можеш да отделиш време за човека до теб.
А още по-ужасно е да не можеш да осъзнаеш какво имаш сега, как да го задържиш и как да направиш така, че всичко това да продължи във времето, сега, занапред и завинаги.

Относно бившите мечти

2007-05-03T00:08:00.000+03:00

Бивши мечти няма.
Има нереализирани, неосъществени, невъзможни, недостижими, непостижими, необхватни, неконтролируеми, неописуеми, безумни, кошмарни, нереални, неблагоразумни, невероятни ... дори могат да бъдат невзрачни, но никога, никога и бивши !

Бивши мечти ...

2007-04-23T22:39:00.000+03:00

И идва един момент, когато си даваш сметка, че така повече не може да продължава.
Когато свещичката в чашката на вярата угасва за пореден, този път последен път.
Когато осъзнаваш, че всичко наистина има своя последен път.
Не ти се иска.
Не ти е и хрумвало дори, че това може да се случи точно на теб.
Защото тайничко си се надявал, че това ще продължи винаги, for ever and ever.
Мислил си, че тази "игра" може да продължи вечно, но просто не си си давал сметка, че това вече не е игра, защото става въпрос за нечия душа, за нечии чувства, за това, как друг човек усеща "играта" ти, а не само за това, как ти искаш да е.
И изведнъж разбираш, че тогава, когато ти си играл на жмичка сам със собствените си чувства, играл си с чуждите представи за така и необещаната от теб реалност, тогава разбираш колко реално става всичко изведнъж.
Тогава разбираш, че стоиш насред улицата, с поглед, впит в нищото, неосъзнавайки какво се е случило с всичко около теб.
И започваш да се питаш, как се стигна до тук, как допусна да се случи всичко това.
Много е просто, ще ти отговорят върбите: просто ти престана да се вслушваш в нещото ти там, наречено "душа".
Престана, амиго, и точка.
Защо ?
Еми просто престана да си вярваш, повярва на вятъра, повярва на други неща, дето се рееха във въздуха, повярва на неща, толкова нереални, толкова неистински.
Глупости.
На нищо такова не си повярвал.
Просто се уплаши.
За пореден път.
Защо ?
Беше толкова близо до мечтите си.

... беше....

Животът е пътуване

2007-03-20T19:48:00.000+02:00

Вятърът вее към
юг и отива към
север, върти се,
върти се в своя
път и пак
почва своите
кръгообращения.

еклисиаст, 1:6

Самота

2007-02-28T05:05:00.000+02:00

"Тихо е, тихо е , тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде ...
Тишина, самота и звезди ... "

Пеньо Пенев

Вариации

2006-12-26T22:04:00.000+02:00

Голяяяяма чаша за уиски /примерно 250мл-трова/ се пълни почти до ръба с маслини, желателно зелени, осолени, сочни, не сухи /с черни ще пробвам по-късно и ще кажа тогава ефекта/.
С вилица се набоцкват маслинките, така, че да си пускат лека-полека сокченцето.
Пълни се чашката на 1/2 с водка по избор /т.е. любимата, но не ароматизирана заводски, т.е. чиста/.
Допълва се догоре със сок от грейпфрут.
Изчаква се около 10 мин. преди консумация.
Лед не се допуска. Всичко трябва да е предварително охладено.
Разбърква се внимателно, не по Бонд-овски.
Наздраве !

И така, дами и господа !

2006-12-20T00:05:00.000+02:00

Това, което трябваше да кажа преди доста време /преди адски много време/, защото тези няколко думи ме лишиха от .. толкова много неща. Мисля да ги изрека.
Но явно "всичко е отдавна минало, всичко е покрито с прах .. ".
Така ми се иска да не е вярно .... но ... живота продължава ... всеки има правото на избор .. и най-вече, на избор на мига, в който да го направи .
Толкова много съжалявам ..

Липсващото

2006-12-17T18:00:00.000+02:00

вечерно ухание - като щрих, завършващ невероятното усещане - ... просто като откровение .. нереализирало се ...

Мислех да не го правя - но .. не устоях !

2006-12-17T13:52:00.000+02:00

Обожавам това време.
Паниката е обзела всички.
Оглеждат се наляво и надясно за подаръци - Коледа идва, все пак.
Но ако си обмислил всичко и си преценил правилно времето си и как ще направиш всеки любим човек малко по-щастлив - тогава си спокоен и гледащ нахално-доволно суетнята наоколо.
Но ако нещо, дори такова мъъъничко нещо, като това, да се сетиш за онзи, когото .. малко повече долюбваш от онзи, когото .... малко по-мъничко, тогава, ... е .. тогава става страшно !
Защото веднага попадаш в графата на "онези", "дето ми измислиха такъв подарък, че цяла година не можах да се отсрамя" .. с разните му там .. случки .. уффф, стана мноого дълго ... и май без смисъл ..
Та, с две думи - нека се обичаме повече, отколкото може да ни позволи клетото ни сърчице !

Жени и вино ...

2006-11-12T14:02:00.000+02:00

Невероятно съчетание от чувственост, аромати, усещания, докосвания, "танин / адреналин " в кръвта.
Съчетание като никое друго на света .

Семпло представяне

2006-11-04T22:36:00.000+02:00

на идеята на филма на Куарон. Анонсът е потресаващ.

Някъде в пространството

2006-10-26T23:22:00.000+03:00

Огромни, огромни оризища ...
Мънички, мънички човечета, събиращи зрънце по зрънце оризовите рожбици.
Усещане за вкусен обяд или .... за неизбежност .... ?

To beer or not to beer !

2006-09-23T17:50:00.000+03:00

Въпрос, ама адски важен за оцеляването ни .. като раса :-)
Кенът с бира в каква позиция трябва да се намира в хладилничето ?
Дали хоризонтално, в смисъл небрежно полегнал на лавичката ?
Или гордо изправен с навирена глава, т.е. с капачката нагоре ?
Или може и в по-алтернативната поза - стоейки с гордо навирено дупе нагоре, в смисъл с капачката надолу ?
Ако може някой да ме открехне по темата - бравос !
Щото съм ги наредил трички в трите позички и не мога да взема решение коя е по-животоспасяваща и само жадно-жадно преглъщам !
Оххх .... аман от трудни решения.

Следобедни съмнеия

2006-09-22T23:05:00.000+03:00

Трябва ли когато споделиш нещо съкровено с някого, нещо, което никога до сега не си коментирал с никого, да се чувстваш в някаква степен гузен.
Не, че е някаква тайна, с която ще се свърши светът, или пък ще прецакаш всичко на този свят.
Нещо, което не засяга никого другиго, освен теб, нещо, което си е само твое, но е нещо, което ти тежи на душата и не ти дава мира. И не, че искаш да се оплачеш, или да се похвалиш.
Просто ...
.......
Дори да не знаеш защо го споделяш .

Forever young

2006-09-20T00:39:00.000+03:00

Не е честно да сме за толкова кратко тук.
Наистина не е.
Who wants to live forever ?
Запитаха навремето хората, и аз така периодично си подпитвам, отговарям си, но както гледам, дори да отговоря, че това би ми харесало, "forever", нямa да има кой да ми се върже :-((

Защо сме тук ?

2006-09-20T00:16:00.000+03:00

Добър човек ли си?

И как се измерва това ?
Доколко добротата е свързана с това да изглеждаш на тъпоумничък екземпляр, който се шматка нагоре-надолу и е толкова миличък и "добричък", че чак да ти призлее от сладост ?
...
Не става въпрос за това, естествено.
Мисля си за нещата, които си направил не само за себе си, а за хората около теб, както и за възможностите ти и потенциала ти за това, да доставиш някаква удовлетвореност на хората около теб.
От друга страна, какво му е пък лошото на това, да доставиш някаква удовлетвореност или радост на самия себе си.
В края на краищата, ако не "уважаваме себе си в нужната степен, как да обичаме другите".
Ами ако не мислим, че не сме толкова достойни за себеобичане, означава ли, че нямаме право да обичаме другите около нас ?

....
Всъщност ставаше въпрос за друго нещо - добър човек ли си ?
И как собственото ти себеоценяване определя стойността ти ?
Отнасяйки се към добротата ?

Безвременно

2006-09-08T23:36:00.000+03:00

Пътувайки обратно, закъснявайки безобразно за разните му там "бизнес" ангажименти, реших да се отбия /а това го мислех много отдавна/ през селото, в което лятото ми бе любимия сезон /вече не е /.
Бе по обяд, може би около 12:30.
Вървях бавно, оглеждах се, наблюдавайки познатите ми и любими места от детството.
Преди години селото бе голямо, може би около 1500 души.
Църква.
Училище.
Читалище.
Стадион.
Хоремаг. /някой може и да си спомни какво е/
Обиколих всичките полузабравени места.
Наистина има моменти, когато всичко ти се движи като на кинолента.
Oглеждах се наляво и надясно, сякаш паралелно вървяха двете ленти на миналото и настоящето.
Никъде не видях нито един човек.
Посред бял ден.
Дори на мегдана.
Разруха.
Тотална.
Не търся причината за всичко това - ясна ми е отдавна, нито се опитвам да виня или оневиня някого - всичко е отдавна минало.
Улиците приличаха на варненските след порой. Но продължил десетилетия.
Асфалтът последно е обновяван някъде през 70-те.
Покрай повечето улици имаше не бурени и плевели, а многогодишни храсталаци.
Спрях на центъра. Оглеждах се бавно и продължително.
Пекарната, където вуйчо ми месеше хляб, бе с избити прозорци и зееща врата.
Читалището - сякаш никой не се е сещал за него през последните 15 години.
А църквата изглеждаше добре. Поне вярата ни явно още е тук. И ни сритва по тлъстите задници.
Автобусите минаваха през 30 минути /преди години/.
Вече може би не знаят, че има някакво такова петно на картата.
А е само на 50 метра от магистралата /А2 или Е2, или каквато е там, на кого му пука/.
Катинари по дворните врати, няма глъч, няма смях. Предполагам, че Стругацки са изживели нещо такова, за да стигнат накрая до писанията си. Може би.
И в края на краищата нямаше как да не отида там, където се бях запътил доста отдавна.
На края на селото, на висок хълм, гледащ към котловината, към невероятното зелено поле, към реката, почиват много от хората, които са ме заобикаляли в детството ми.
Стоях и си мислех, за пореден път какво сме и защо сме, но най-вече сълзите ми бяха за болката от загубата на нещо, което осъзнаваш адски късно, че може би, че няма да се върне никога при теб.

Защо помъдряваме толкова късно?

В памет на ....

2006-09-05T20:31:00.000+03:00

Изминаха няколко дни.
Дни, през които си мислех, че участвайки в този ритуал, доставих по-голяма удовлетвореност на живите, които присъстваха за тези няколко минути, от колкото през целия им живот, в който са ме познавали.
Странно нещо е животът.
И са изключително трудни такива обяснения, когато става въпрос за хората, които са ти дали живот.
Първоначално не бях склонен да отида.
Бях ядосан.
На всички, които по някаква причина щяха да имат досег с това.
На всички, които сега са живи, а той не е.
Които някога са му били приятели, а сега - кой знае.
Малцина ме помнеха - все пак бяха минали десетки години.
Не малко от казаното бе проформа. Това го мразя най-много.
Колко лесно понякога успяваш да различиш фалшивата сълза от истинската.
След години, когато вече те няма на този свят някой друг ще погледне отстрани хората, дошли да запалят свещ на гроба ти и ще разбере колко приятели си имал.
Все пак като, че ли е по-добре да има кой да си спомня за теб ?

Безкомпромисно

2006-07-15T22:32:00.000+03:00

Много ми се иска да си поговоря с човек, не правил никакви компромиси в живота си.
Такъв, който винаги е бил праволинеен, не е изпитвал нужда да поговори с вътрешния си глас, не го е глождело нещо отвътре, нямал е съмнения за всяка своя постъпка.
И винаги е вярвал, че всяка негова постъпка е правилна, не подлежаща на съмнение и обсъждане.
И винаги е вярвал, че е институция по всеки въпрос, и други мнения няма, само неговото.
.........................
Дали има такива хора, не знам.
Най вероятно света е пълен с такива.
За съжаление /може би/ аз, обаче /за добро или зло/ се влияя от чуждото мнение.
Всъщност, не се влияя, а го имам пред вид, което е друго.
Което ме отвежда веднага до първоначалната ми идея: кога се превръщаш в първокласен задник, дали е още при раждането, или "израстваш" през годините ?
Кога започваш да не "усещаш" хората около теб, мислейки си за онази, великата идея, която никога няма да реализираш ?
Кога започваш да губиш мечтите си ?
Кога започва началото на края?
..................
Слушам си Doors и си говоря ... сам ..
... нищо лично ...

Моментно настроение

2006-07-04T21:26:00.000+03:00

Има едни такива мънички моменти, когато разбираш доколко добре си вършиш работата, колко добре си я вършил досега и как оценяват труда ти. И не толкова от, да го наречем грубо "работодателя" ти, а от клиент, който в изнервените си състояния те юрка надолу-нагоре за какво ли не, но когато го отпусне "шайбата" ти звънва по телефона, може и в неприличен час и ти казва: "сори, пич, днес бе егати шибания ден, но ти благодаря за това, което направи за мен този ден" или не точно с тези думи, но с този смисъл.
Тогава осъзнаваш, че не всичко е бизнес, че не всичко е мачкане и мачкане и мачкане и, че някой все пак може да прецени какво правиш за него.
А толкова малко са тези мънички моменти.

Спомените на последния човек

2006-07-04T00:08:00.000+03:00

Прочетено при: bendis.bloghub.org/tag/probar/
Освен това, приятелю, тя го е написала !

Заключвам се във себе си, премислям,
Поглеждам Слънцето за сетен път;
Дали да чакам още – няма смисъл,
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.

Опитвам се да стопля пак сърцето,
Но то замряло е, угаснал е мига,
Във който още можех да го върна
Към топлината, чувствата, смеха.

А колко красота погребах в него,
Във дълбините му лежат безброй утра,
Следобеди и нощи тъмносини,
Но него страх го е да се отвори пред света.

И постепенно се обвивам във тъга безмерна.
Не! Вече няма връщане назад –
Мечтание по мъката и лицемерие,
Защото изтъкана съм от студ и мрак.

Какво постигнах аз, с какво се справих,
Живях ли, скитах ли – какво?
Какво направих със живота си? Забравих.
И преобръщам се във адско колело…

Дали обичах? – любовта ми беше чужда,
Бях егоист, нахалник и циник,
А да обичам някой не изпитвах нужда –
Бях влюбена във своя собствен лик.

Мечтите си изтръгвах още млади,
За мен те бяха слабост, наркотик,
Те разрушаваха у мен сигурността ми
И бяха пъдени, забравяни за миг.

Останах по-самотна от лъвица,
Бях горда, глупава, сама…
Бях на съзнанието и душата си кралица,
Сами останахме аз, гордостта ми и страха.

Започнах да се лутам из гората
От ужаси, видения, печал,
Зараждащи се нейде в самотата
И спъвах се, пропадах, лепнех – кал…

Пътека не намирах, изход чезнещ;
Какво остава ми – единствено смъртта.
А гордостта и егоизма ме преследваха
И дебнеха да сграбчат моята душа.

Отминаха и дните на забрава,
Отнесе вятър сетния човек.
Остана ми да вярвам – Бог и Дявол
Се сплитаха в неразделим дует.

Откъснат лист, летяща шума
Аз бях една от тях в мига,
Когато нямаше на кой да кажа дума,
Когато вече бях наистина сама.

А времето минаваше – умирах,
Опитвах да го спра, да съхраня
Във себе си това, което не презирах…
То малко беше – спомен за света.

И като дъжд нахлуха всички думи,
Които мислех, шепнех и крещях…
И като дъжд изтекоха словата,
Които в самотата си мълвях.

Една илюзия подхранвах дълго,
Че скоро ще се появи отшелник друг,
Комуто да предам аз струпаната мъдрост.
Но от илюзията чувствах само студ.

Ковчегът си сковах, бях аз готова
За сетния си дъх и за смъртта.
Въпросът труден мъчи ме отново:
Кому да кажа за съдбата на света?

Погълнато от огън и омраза
Бе всичко в моя къс живот;
Това, което бях познавала отдавна,
То бе изчезнало – останала бях аз.

И ако можех бих го върнала със сълзи,
Научих се да чувствам любовта,
Научих се, че ако съм себична,
Не бих могла да разбера света…

Заключвам се във себе си, премислям –
Поглеждам Слънцето за сетен път.
Лежа в ковчега си и още дишам –
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.

Звездно небе

2006-06-24T23:53:00.000+03:00

Какво определя желанието ти за живот.
Какво дефинира основните принципи, спрямо които се опитваш да се събуждаш утрин.
Какво те кара да се събуждаш зарана, какво те тласка към светлината на идния ден.
Какво е онова важното, дето е толкова значимо за теб, че да си струва усилието да се събудиш.
Би могло да бъде .. усмивката утрин ?
Би могло да бъде .. усмивката вечер ?
Би могло да бъде .. усмивката ..... по всяко време ... за теб.
Би могло.
Но не.
Нещата НИКОГА не се подреждат по начина, по който си мислиш /или се надяваш/, че трябва да се наредят.
Нещата от т.н. ни "живот" почти никога не приемат желаната от нас форма, такава, каквато най-много ни се харесва.
А ни се харесват много неща. Адски много.
И небето е отново пълно със звезди ... на една ръка разстояние.
Но не моята.

Малко отклонение

2006-06-24T23:43:00.000+03:00

Някой Някога определи какво е "ЗАЕДНОСТ".
за Това, което свързва душите ни.
за Това, което свързва телата ни.
за Това, което определя нуждата ни от взаимност.
за Това, което ни помага да определим чувствата си като "споделени".
за Онова, което ни тласка в обятията на другия.
Просто Онова.

Околен свят

2006-06-15T21:44:00.000+03:00

Къде живеем?
В сегашния момент, изживявайки всичко докрай като, че ли е за последно ?
В бъдещето ли - представяйки си какво ще правим всеки миг с върховно удоволствие ?
Или в миналото - пресъздавайки по многобройни начини многобройните си спомени от незабравими моменти и изживявания ?
Кое ще изберем най-накрая?
Сега, утре или преди ?
Дали някой може да определи кое е по-доброто?
Съществува ли критерий за това ?
Ако да, кой го формулира ?
Ако не - наистина ли имаме тази свобода да си го определями сами ?
Без да ни се смеят и да ни мислят за ненормални или неадекватни ?
Не зная.
А така ми се иска някой утрин да определя цветовете на дъгата, пресякла наполовина стаята ми .

Съмнения

2006-06-09T21:04:00.000+03:00

Уморих се.
От толкова много свършени, изработени, недовършени, неосъществени, започнати-недовършени, започнати-незапочнати неща.
Уморих се.
Вече дори и от идеята за нещо такова.
Толкова много се уморих.
Сега искам да мога да правя едно единствено нещо.
Да плача.
С цяло гърло да рева и да продължавам така доста време.
Защото ми писна.
Писна ми от всичките простотии, заобикалящи мен, и всичко с което контактувам.
Иска ми се да докосвам по-неземно-реални неща.
Иска ми се.
Доскоро като, че ли успявах.
Вече - не.
Но всеки сам прави своя избор.
Не исках да вземам решения.
Но така се стекоха обстоятелствата.
Това, което си мислех, че ще е положително натоварващо, по моя вина се оказа просто ... натоварващо.
Кога ще стартира периода на грешкоизкуплението?
Кога.

За "онази" болка

2006-06-04T22:08:00.000+03:00

Кога болката за собственото ни самоуважение започва да преминава границата на всичко допустимо за сетивата ни ?
Кога ?

За болката на самотата

2006-06-04T21:33:00.000+03:00

Кога искаме да сме сами?
Сами със себе си, отделени от околния свят, отделени от всички около нас ?
Кога искаме да можем да си кажем в огледалото какво ни вълнува, тревожи, какво терзае душата ни ?
Кога искаме да разберем какви по дяволите същества сме ние.
Какви дяволи се крият дълбоко в душите ни?
какво искаме да покажем наяве от всичко това ?
Какво искаме да докажем с всичко показано ?

Искаме ли въобще да докажем нещо, или само показваме ?
Докогa, докога, докога ще минаваме с този номер ?
............... ами .............
докато минава ..........

Желание

2006-05-28T22:06:00.000+03:00

Колко често си мислиш за днешния ден като за последен?
Замисляш ли се изобщо доколко това може да е реалност ?
Най-вероятно не си го мислиш.
Рано ти е.
Всеки си мисли, че му е рано.
Глупотевини разни се щурат из главата ми. Празната.
Както и да е.
Живееем рзлични животи, мислим си за различни неща.
Може би.
Най-вече не.
А така ми се иска когато гледаме в тунела напред, да гледаме заедно, приятелю.
Каквото и да означава това за теб, който и да си ти, вече в далечината на несънуваните сънища.
...........
и ще започна да сънувам ....

Вятърничaво

2006-05-27T22:06:00.000+03:00

Вентилаторът едва-едва успява да разреже на бавни дълги вълни натрупаното напрежение наоколо, да го усуче, завърти и разпръсне колкото се може по-далеч.
Върти се бавно и успява да интерферира с някаква приглушена светлина от някъде, така, че максимално злобно да постигне ала "Апокалипсистично сегашен" ефект.
Навън вятърът и той гадно злобее, показва на воля всичките си възможни аспекти на ненавист към всичко нефеерично, към всичко, несъумяващо да постигне високите му стандарти за независимост.
Не, че на някого му пука.
На заврелите се в собствените си черупчици, били те тухлено-бетонни конструкции или набор от всевъзможни психо-тронно-логически огради същества.
На онези, на които на челата им най-често се среща надписа "нормален".
По-скоро като манифестационно познание, не като диагноза.
За съжаление.
Вятърът можем да го прием за даденост и експерт в тези неща, така, че и оценката му може да приемем на доверие.
С някои уговорки, естествено.
Но това е друга тема, за други размисли.
Сега .... сега просто наблюдавам изкуствения вятър от нещото с перки на няколко метра от мен, нашепващо монотонно "шляп - шляп - шляп ... шляп ... и тнт.".
Всъщност го усещам /вятъра/, защото ако почна и да го наблюдавам, тогава, хъммм .. тогава ще настане голямо веселие.
А това няма да мога да го понеса ... лесно.

Празнично ?

2006-05-22T21:53:00.000+03:00

Трябва да отида да празнувам.
На бал. Абитуриентски.
На едно мъничко-мъничко същество, което може би ще ми се зарадва, като ме види там.
А може би не.
Вече не съм сигурен за когото и да било около мен как ще реагира на появата ми.
Трябва да отида. Без значение как ще ми се отрази това.
На никого не му и пука.
Трябва да доставя това донякъде визуално, донякъде душевно задоволство на крехката душевност, каквото и да означава или не това ... вече.
Трябва да отида и да представя най-доброто си маркетингово-имиджово аз.
Каквото и да е то - по възможност - the best of the best of the best.
Още от сега усещам огромната доза негативизъм, трупана през годините.
Не искам да съм цел на всичко това. Не искам.
Но ..... животът продължава .... с нас или без нас .... защо пък не с нас .
И толкова много с нас, та чак да не ти се иска да свършва всичко това .
И отново.
И отново.
И отново.
отново
и отново ....
толкова ли много искам ?

Утринно

2006-05-18T07:04:00.000+03:00

Отново е утрин.
С какво го заслужих?

Луната

2006-05-18T01:35:00.000+03:00

изгрява. Понякога.
Когато няма облаци.
Напоследък нощтното небе е фрашкано с облаци.
Искам да гледам диска.
Лунния.
Безоблачен.
Незатъмнен.
Недокоснат.
Неосквернен.
От многото виещи насреща му, копнеещи за малко лунно внимане.
Да, ама не !
Него не му дреме за тези долу.
Него го кефи да виси на небето - един такъв недосегаем.
Познавам доста хора, дето са му вдигнали мерника - буквално, и сега залагат кой пръв ще го освитка или както там е термина.
Не искам да поглеждам нощем Луната и единственото което да ми идва в главата да е вълчи вой.
Не искам. Това.
Не , че не го мога. Най лесно ми е така.
Овиквайки целия свят.
НЕ!
Други мисли минават през главата ми, май.
Толкова чувства могат да се разпрострат около мен, недоизяснявайки за какво точно си мисля.
Толкова неща могат да се случат или просто да изчезнат в небитието нереализирано-невъзможни.
Толкова неща могат да нахлуят изневиделица в мъничкото ти мозъчно обемче, много повече, отколкото си мислил, че може да бъде реално осъществимо.

Е, тогава какво следва ?
Кога?
И, най-вече - защо ?
Защо?
И пак Защо ?
Не като малките деца защо.
Едно друго ЗАЩО ?
Шрифтнато и болднато!
защо ?
А ти знаеш ли ?
Ако не, кога ще разбереш?
А дали ти се иска ?
На мен понякога - НЕ !

Планетарно

2006-05-17T20:40:00.000+03:00

Липсва ми слънцето.
Тъмно е.
Казват, че някъде изгрявало редовно.
Тук - не.
Защо ли?
Ако отговоря - дали ще засвети отново ?
Тъмно е - може би си има и хубави страни.
А може би си няма никакви!

За страха

2006-01-30T23:54:00.000+02:00

Има едни такива редки моменти, късно през нощта, по-скоро рано сутринта, когато не можеш да заспиш, всъщност подсъзнателно го осъзнаваш не като невъзможност, а като нежелание да притвориш клепачи.
Ей ме на, в такова състояние.
Когато бутилката е все още почти неизпита.
Когато свещта е все още недогоряла.
Когато главата ти е все още учудващо трезва /да не се бърка с трезвена, това е друга тема/.
Когато наоколо се носи някаква лежерна музика, джазирана небрежно, тихичко, само за теб.
Когато поглеждаш към чашата си с известна доза нехайство, нещо нетипично за теб за едно такова отговорно мероприятие /като наглеждането на количеството течност в нея/.
Когато започваш да забелязваш мъничките нещица около теб, онези, които си приемал за фон и за даденост, че ще съществуват вечно /но и това е една друга тема/.
Когато в главата ти започват за кой ли път да препускат разни неоторизирани мисли.
Когато гореспоменатата музика се смени с гласа на Нина Симоне, например.

Тогава?

Тогава става страшно.

Истински страшно.

Относно живота

2006-01-10T22:12:00.000+02:00

За пореден път днес в главата ми опустошавайки всички останали мисли нахлу въпроса колко си ценим собствения си мизерен животец.
Колко време можем да се правим, че сме над природните дадености и ограничения, колко време може да не ни пука за това колко дълго е парченцето отпуснат ни живот.
Колко време можем да си мислим, че всичките беди и нещастия ще ни подминат, колко време можем да си затваряме очите за собствените си проблеми, колко време ни е нужно да осъзнаем сериозността на случващите се в нас промени.
Докога няма да започваме да обичаме самите себе си дотолкова, че да можем да си го позволим да го направим и за някой друг.
И не, въобще не става въпрос за някакъв егоцентризъм или някаква неосъзната самовлюбеност.
Просто си мисля за мига в който осъзнаеш, за пореден път, че не си вечен, колкото и да ти се иска това.
Who wants to live forever - попитаха преди време Queen.
Е, аз го искам, колкото и нескромно да звучи, неистово го желая.

За пореден път.

И за пореден път болезнено осъзнавам неосъществимостта му.

Малко

2005-12-19T20:53:00.000+02:00

слънчице зелено,
свети ярко в .. червено ...
Освен това ..... си мисли, че е синкаво, едно такова ...
Хъмммм ...

Днес

2005-12-17T21:54:00.001+02:00

имах доста странно изживяване.
Проведохме т.н. "бизнес обяд", който в един момент се изврати от т.н. "бизнес дела" към по-обикновените, засягащи всеки от нас неща от живота.
Изключително странно е да видиш и чуеш хората, с които досега си говорил на "Вие" как се държат, мислят и разсъждават в една, да я наречем "по-неформална" обстановка.
Да усетиш, как зад всеки костюм, блейзър или каквото е там се крие нещо по-различно, копнеещо по някакъв начин да излезе на показ, но не толкова за да се покаже, колкото да подиша чист въздух.

Различни хора.

Еднакви отвън.

Отвътре - едва ли .

Като, че ли

2005-12-15T21:38:00.000+02:00

най-трудно е да постигнеш мир със самия себе си.
Предполагам, че все някога повечето успяват.

Иска ми се да е така.

Изневиделица,

2005-12-15T18:59:00.000+02:00

поглеждайки навън видях големи парцалчета снежец да се моткат насам-натам.
Лекият вятър си играеше с тях, подмятайки ги небрежно.
Всичко беше само за минутки, но надеждата, че някога снежинките ще връхлетят на по-големи ята земята и ще покрият лицето й, остава.

Предполагам,

2005-12-13T20:00:00.000+02:00

че всеки си има набор както от големи, така и от редица мъънички мечти, които се стреми да реализира по един или друг начин.
Неща, идеи за които въжделее тайничко.
Понякога дори от себе си.
Дребнички нещица, които последователно осмислят живота.
Такива, без които определено ще преживееш, но с които ще проблесне още малко светлинка в сумрака.
Понякога обаче се получава така, че тъкмо си мислиш, че си осъществил поредната си мъничка доза радост, всичко се оказва един голям балон, в който от доста време се е прицелил снайперист с въздушна пушка.
После бавно натиска спусъка и балонени парцалчета заваляват около теб като цветен дъжд.

И тогава остава някаква неопределена горчилка в теб, чувстваш се едва ли не като малко детенце с протегната към нищото ръка.

Понякога ти се реве.
И тогава ти се приисква да си отново малко мрънкащо ревящо хлапе, с плач, който няма да уплаши никого.
А защо тогава можеше да си ревеш на воля, а сега - не ?
И дали вече плачеш само за големите неща или би се замислил дали и мъничките заслужават своята доза сълзи ?

Листата

2005-12-12T22:39:00.000+02:00

на дърветата окапаха.
За пореден път.
Видях самотно дърво, последните му листа се отронваха едно след друго, покриваха земята с пъстър килим, вятъра още го нямаше да ги разнесе по света.
Всяко със спомени:
За лятото.
За зеленината и свежите сокове в тялото му.
За желанието за живот.

Мъгливите

2005-12-09T23:10:00.000+02:00

утрини обичам,
с някаква тръпка на неопределеност, с някакъв привкус на неизвестност, с някакво недоловимо усещане за нереалност.
Толкова са редки, а толова много емоции осигуряват.
Вървиш напред, може би е улица, може би е поле от уханни цветя, може би е стрелбище с мишена на гърдите ти, може да е какво ли не.
И не ти остава нищо друго, освен да се осланяш на сетивата си.
Да мислиш за това, което усещаш като за това, за което си спомняш.
Да усещаш както си мислил, че можеш да виждаш.
А около теб - мъгла.

В един момент осъзнаваш, че и в мозъкът ти бавно се просмуква мъгла, такава, каквато я виждаш пред себе си, мъхеста, пухкава, непропусклива.
И ти става едно мъг-ли-во.
....................................
Понякога с мъглата идва просветлението.
....................................
Понякога-не.

Тъжно е,

2005-12-08T21:16:00.000+02:00

когато светът около теб се разпада.

Нещата, които си приемал за даденост, в един момент се оказва, че
си имат собствено мнение по въпроса за вечността на Вселената.
Както и факта, че си мислил, че същата тази Вселена във всичките й
известни ти форми съществува само и единствено за да ти достави
върховно удоволствие със самото си съществуване.

И когато в един миг осъзнаеш, че светът около теб вече не е същия,
че големите неща са се разпаднали на съставните им части, е, тогава ?

Сам, сред голото поле, осеяно с обломки.

Дали ще имаш възможността да сглобиш късчетата отново в едно цяло?

А и да имаш втори шанс, ще успееш ли ?

Нов елемент

2005-12-07T22:02:00.000+02:00

в играта.
Интервалите, през които не ти остава време за размисъл.
Естествено, че мислиш през това време, но мислиш за разни практични или рационални
неща, свързани с извършваната в момента дейност.
Дали ще е копане с мотика /всъщност не, там имаш време за друг вид размисъл/, или
ще е управление на совалка, имаш си конкретни неща за които да мислиш.
И няма много-много време за ирационалните неща.

След това - ами след това идва краят на нивата и умората от копането или пък тъпата ти совалка вече е в орбита.

И тогава става лошо.
Тогава оставаш сам със себе си.

Пак.
И пак.
И пак.

Поредният,

2005-12-07T00:41:00.000+02:00

но не последователно, ден в който се накъсваш от работа, а като теглиш
калема се оказва, че никаква не си я свършил.
Ура-тута, наляво-надясно, напред-назад, а в края какво - едно голяяямо нищо.
Или както се казва, "големо утрепване на времето паднАло, а".
Тъпа история.

Но утрешния ден с надежда изгрява.

Топчици,

2005-12-05T18:53:00.000+02:00

вече малко по-големи от два юмрука допрени един в друг.
Огромни, ококорени, питащи очета, немигащи.
Като застанах пред тях, започнаха бавно-бавно да се надигат,
крачетата започнаха да треперят, главичките се залюляха
като на плюшена играчка, очетата започнаха да ме фокусират
бавно, бавно и а-ха да успеят, силиците им привършиха и
земята ги привлече обратно към безформената рошава купчина
от братчета и сестричета.
Въпреки всичко очетата останаха широко отворени, гледаха към
мен, но явно през мен, може би с любопитство, а може би със страх.
Може би бяха започнали да се чудят, какво, по дяволите е всичко
това около тях.

Бяха започнали да правят първите си опити да опознаят света.

Кошмарно

2005-12-04T17:13:00.000+02:00

е, когато тъмнината те заобиколи през деня.

Когато те боли от най-малкото нещо, от най-обикновената дума, от най-случайния поглед.
Когато искаш да си сам, а наоколо е пълно с хора.
Когато се затваряш в себе си и душата ти започне да стене.

Тогава наистина много боли.

"Потапянето

2005-12-03T20:49:00.000+02:00

в тъмнината и плюсовете и минусите от повторение на упражнението"
Ще опитам пак.

Може би ще ми хареса.

Може би

2005-12-02T21:17:00.000+02:00

е нормално, а може би не, но както някой вече е установил, в мрака се раждат доста интересни теми за размисъл.
Предполагам, че на всеки му се е случвало ей така, както си спи в достатъчно уединение, тишина и мрак наоколо, да се събуди изведнъж и да се огледа наоколо с ужас, неразбирайки къде се намира, невиждайки нищо наоколо и питайки се все още сънува или не.
И какви ли не мисли минават през главата в един такъв момент.
Дали това е края, дали някой ни е навестил или всичко е някаква шега.

В подобна ситуация се оказа, че можеш да се озовеш както си стоиш просто в мрака, няма шумове, времето сякаш е спряло.
И гледаш.
Тъмнина, няма предмети, няма нищо, само от време на време по някой удар на сърцето.
И в един момент се оказваш в горната ситуация.
Съзнанието ти пищи от ужас, очите ти са широко отворени, ръцете ти започват да търсят.
Докосваш тялото си - там е.
И бавно се отпускаш - все още си тук.
И бавно започваш да осъзнаваш, за кой ли път, че всичко е в мозъка ти.
Че с него можеш да промениш всичко.

Дори реалността около теб.

Днес

2005-12-01T19:08:00.000+02:00

не искам да говоря.
За нищо.
Искам просто кротичко да си мълча, наврян в някое кьошенце с вперен в тъмнината поглед, отдаден на всичките си страхове.

Много

2005-11-30T22:37:00.000+02:00

ми е интересно, до каква степен някой може да изпитва търпението на другите, правейки се на темерут /а всъщност си е дребен селски тарикатец/, докато то премине в гняв.
В опустошаващ разума ти гняв, който те връща към първичните ти инстинкти. Не чак до степен да нарушиш основното му човешко право.
Говоря за степента на гняв, при която ще преминеш бариерата на мил и любезен или поне търпеливичък на вид човечец и ще му изречеш всичките си гледни точки и мнения за него. За момента, в който се пречупваш вътрешно и изреваваш с пълен глас срещу простотията и наглостта около теб.
Колко дълго можеш да си тровиш душата с действията на тъпанарите около теб ?

Всъщност има и друг вариант.
Да теглиш една майна на всичко и да се разкараш далеч, далеч, накъдето ти видят очите.
Интересно е обаче, доколко си готов да направиш някое от тези неща, или и двете, или пък има и трети вариант, или пък няма никакви опции?

За времето

2005-11-29T20:02:00.000+02:00

Когато имаш много време за размисъл, това понякога хич, ама хич не е хубаво.
Едно от нещата, с които разполагаш когато караш кола, например, е точно това.
И тъй като днешният ден премина почти изцяло под знака на това занимание,
някакси естествено гореспоменатата история с времето ми се натресе изневиделица.
В един момент осъзнаваш, че така, както си се замислил, си се отнесъл в някакъв си
твой свят, изпълнен с разните ти твои мисли за какво ли не и си изминал доста голямо
разстояние на автопилот. И се замислих, как същият този процес на мислене те е отвел
на някакво почти непознато място.
Мисля си, че от тази история могат да се направят доста и все различни изводи,
но тях всеки си ги прави сам за себе си.

Отвратително!

2005-11-28T20:45:00.000+02:00

Толкова е отвратително, когато стоиш до познат човек, когото чувстваш в голяма степен близък до нещата, които правиш, с когото всяка среща, колкото и рядко да е ставало това, не те е изпълвала с негативни емоции, а е успявала да допринесе за поне малко светлинка в шибания ти делник, и да не можеш да му помогнеш.
Отвратително е.
Чак до степен на неистов плач.
Днес изпаднах в точно такава ситуация, когато видях как това, което градиш дълго време, се срива буквално за миг.
В случая ставаше въпрос отново за пари, за адски много пари.
Е, ще каже някой, нали искаме да си построим хубавичък капиталистически свят,
такива са принципите там.
Е, добре - за добро или зло, вървим натам.
Е, добре - днес видях злото. И не ми хареса, наистина!
Беше гадно.

Кога осъзнаваш факта,

2005-11-27T23:43:00.000+02:00

че т.н. виртуална реалност няма нищо общо с"реалната" такава ?
Кога осъзнаваш, че всички изговорени и неизговорени неща не могат да се "реалностират", ако не погледнеш човек срещу теб в очите?
Старомодно, А?
Аз го наричам "човешко".

Но всеки решава сам какво изкривява душата му до онази степен на неузнаваемост, която /уффф, как я обичам тази тафтология, но и това е друга тема/ може да го доведе до такава степен на възприемчивост, когато да каже "Стига" !
"Стига" на кое, стига на какво, стига до кога, стига "защо" и още мнооого,много интересни такива "стига" .
Стига.
За сега.

2005-11-26T23:50:00.000+02:00

И така,

доколко разделяме събитията около нас по важност?
Кога определяме нещото като значимо, и кога си казваме, че не е точно такова, каквото сме си го мислили ?
Можем ли сами /за себе си/ да определим степента на важност на нещата около нас ?
И отново, /за кой ли път/, вариантите са няколко.
Ако можем -това ще бъде ли валидно и за другите хора около нас, или ще си остане наше, вътрешно-неприложимо усещане?
Относно усещането /извън темата/ имам няколко вметки.
Естествено, всичко е в подтекста на нещо друго, т.е. говорим си за неща, които са вече изказани, които бихме желали да се изкажат, но с нашите думи на уста, или за неща, които толкова ни се иска да изречем, че страхът от стореното би довършил желанието.
А, от друга страна, и страхът е интересен кто тема с идеии, почти както за болката, но ..
Малко по-късно ...

2005-11-24T22:05:00.000+02:00

И така,
мъдро ли е по- , утрото от вечерта или ?
Кое ти се иска - да бъдеш по-умничък на разсвета на слънчицето, когато лъчите му обагрят бедрото до теб, или да си човека с усмивката на лице когато Луната ти светне с фенерчето си?
Мислиш ли си, че Тя е достатъчно яркообагрена да засвети навред около теб?
Мислиш ли си, че можеш да боядисаш въжделенията й в розово-синьо ?
И колко синьо може да бъде зеленото ?

Освен всичко

2005-11-23T22:05:00.000+02:00

друго, ме интересува болката.
Онази, дълбоко пораждаща се в душата ни.
Онази, която ни кара да ревем от мъка в утринните ни утрини.
Онази, която успява да ни доведе до тотален срив, душевен, утринно-утринен, само и само защото така й се иска !
Ти познаваш ли я, Онази, дето иска да бъде твой душеприказчик ?
Аз - -по-скоро не , и не мися, че си мислим за едно и също нещо !

2005-11-23T18:54:00.000+02:00

Колко пари ти трябват ?

Всъщност, колко пари наистина ти трябват?
Имам пред вид, колко можеш да приемеш като число, с което ще си задоволиш дневните потребности. И не говоря за три филии хляб и кофичка кисело мляко, защото, ако четеш това, битието ти е малко по-различно. И нека не ти звучи толкова цинично, защото живота наистина е такъв.
Всъщност, звучи наистина цинично и отвратително, но е факт.
Не говоря за парите за хапване с приятел/и/ки на обяд, или ранна вечеря, или както там всеки си го нарича.
Идеята ми е, че всеки си има някакво ниво на т.н. от мен самоосвобождаване, което в голяма степен определя доколко можеш да се чувстваш ок в подобаваща ситуация.
А като идея, току-що се сетих, изпадайки в такава ситуация, другата страна на монетата. Естествено, че не падам от Марс, но - воала!
И така, на темата - какво предпочиташ да получиш в 20:30 вечерта, когато пощальонът звънне на входната врата /няколко пъти/ ?
Каса бира, мезенце за биричката, кутия шоколадови бонбони, пура с очакващ да бъде запален връх или простичко букетче от да кажем .... 23 рози ?
И според мен е по-важна степента на удовлетвореност, която ще получиш от всичко това.
А наистина, каква е?

Ранно-утринно.

2005-11-09T01:16:00.000+02:00

03:30 е.
толкова е шантаво по това време, че направо ми се иска да съм направил поне две неща:
1. здраво напушен или
2. здраво напит,
обаче не съм, което е най-тъжното, защото:
1. нямаше да ми пука за нищо и
2. което е още по-зле, за никого.
Което в някаква степен /голяма/ ме радва, тъй като ми пука за доста неща около мен /а как само се надявам и на тях да им пука за мен, но това е друга тема/.
Някой спи на леглото до мен /примерно/, а аз не мога.
Слушам някакъв chill, който не само, че не е out, ами и наистина ми сковава главата, дебелата.
Но така е в 03:30.
Други мисли, чужда сякаш глава на раменете, примамливо ухание на небрежно отгърната завивка / на леглото/, безумни идеи за това, какво ще е след 3-4 часа, и още по-безумно желание за живот.

2005-09-11T08:35:00.000+03:00

Колко приятели имаш ?

Някога мислил ли си колко истински приятели имаш? Такива на които можеш да разчиташ в трудни моменти и т.н. и т.н. ? Толкова за шаблона на "истинския" приятел.
Но ако наистина се замислиш, колко от хората около теб можеш да наречеш приятели.
Колко са познатите ти, колко са близките ти (роднини) и колко са близките ти приятели.
Тези, с които можеш да си поговориш за абсолютно всичко, което те вълнува и да получиш разбирането и оценката им за проблема си.
Тези, с които се разбираш от "половин" дума, но с които можеш да говориш безкрай и пак да има какво да си кажете.
Всъщност замисляш ли се понякога, ако го имаш всичко това, колко дълго може да продължи. Дали като всички си мислиш, че може да продължи вечно и ,че простичките неща, които те свързват с тях в един момент няма да изчезнат. Дали от твоя живот, дали от този на другия, дали от живота на всички нас.

И ако се наложи да живееш вечно - ще можеш ли да изтърпиш липсата им ?